ВИНА!!!
Бавно отварям вратата на болничната стая и плахо пристъпвам.
Благо, лежи с увита в бинт глава на единственото легло в стаята, заобиколен от многобройна и странна за мен техника, показваща доскоро искрицата живот, която бе останала в него. Няколкото системи, бавно и равномермо отмерващи частицата надежда, че той ще оправи и ще превъзмогне случилото се.
Сърцето ми бавно се стяга дълбоко в гърдите ми. Заставам до леглото на приятеля ми с вперен поглед в бледото му лице, изпито и с набола брада. Благо, бавно отваря очи и спира погледа си върху мен. Тръпки минават през цялото ми тяло и судена вълна ме залива за миг. Едвам отварям уста в опит да кажа „Здравей“, но успявям само да промърморя нещо под носа си, неразбираемо и за самия мен. Благо се усмихва и проговаря със слаб глас:
– Здрасти. Как си ти? Видя ли се с Ема?
В този момент не се сдържах и една сълза потича от дясното ми око надолу по бузата. Едвам се сдържам, да не се разридая неудържимо.
Но не трябва да се поддавам сега на силните емоции. Преглъщайки буцата с размери на футболна топка, заседнала дълбоко в гърлото ми, и с тих глас едвам проронвам:
– Ахъм … Ема е при доктора … каза, че след малко ще дойде …
– А ти как си ?
– Ъъъ … ами добре …
Тук вече не мога да се сдържа и сядам на стола до леглото му, покривайки с ръце лицето си … За миг през ума ми преминават събитията от въпросната вечер … Компанията ни … всички са весели … празнуващи студентския празник дълбоко в обятията на Стара планина … Хижата огласяна от радостните ни възгласи и високата музика … Просто един приказен студентски празник … с любимите хора … на хубаво място … в приятна обстановка … страхотен купон, по нищо не подсказващ предстоящата трагедия …
– Добре ли си?
Свалям ръцете от лицето си и поглеждам приятеля си. Наистина е притеснен. Познавам този негов поглед, още от както бяхме деца. Сравнително рядко съм го виждал, но знам, че в момента Благо, наистина е притеснен.
Преглъщам сълзите си и хлипайки климам бавно с глава.
– Да, добре съм. – „Но по-добре да не бях“ – продължавам на ум, взикайки се в безкрая … поглед реещ се високо над един от апаратите, до болничното легло на приятеля ми.
… Картините от въпросната вечер продължават да се сменят, напомняйки ми за случилото се … края на купона и идеята за гостуване на приятели в съседната хижа … Всички сме пред хижата, весели, смеещи се и доста пияни … Спомням си смеещото се лице на Ема и влюбения поглед на Благо … Наистина са страхотна двойка, а в този момент са направо приказни …
Помня и как се запътвам към колата … увещанията на Благо и Ема да оставим колата и да отидем пеша … помня и моята непоколебимост, глупост и себелюбие, които те не успяха да пречупят … качихме се и потеглихме …
– Сигурен ли си, че си добре?
Климайки с глава му отговарям … Точно в момента не мога да пророня и една дума … имам чувството, че всеки един момент целия свят … не, цялата вселена … ще се стовари върху мен. И то заслужено …
… След тръгването с гуми и карането на ръба на възможното, помня единствено острия завой … карамболите между иглолистния горски масив и … и настъпилата след това тишина … и мрак …
Някъде в далечината чувам гласът на Благо:
– Знаеш ли … докторът ми каза страхотен виц …
Дори и в толкова тежък момент той мисли преди всичко за околните. Такъв е Благо, най-добрият приятел, който някога съм имал … чудя се само с какво съм го заслужил …
В този момент в стаята влизат докторa и Ема, бутащa инвалидна количка. Ема ни поглежда и се усмихва:
– Хайде Благо, вече те изписаха. Време е да си ходим … – След което се обръща към мен и доктора – Само ще Ви помоля, да ми помогнете да го сложим в количката …
Please login to comment