Alea iacta est’ …

Alea iacta est’ …
Той застана на ръба и погледна надолу …

Погледна към дъното. То му бе толкова познато. Спомените бързо минаваха пред него, спомени от последните няколко години. Спомени от Там.

Имаше и хубави моменти, макар и малко. Години изкарани сред много хора, но и изпълнени с толкова много самота. Но Той се опитваше да намери положителното във всеки провал, във всяко падане, във всяко достигане на дъното.
Понякога успяваше да се пробори с всичко и всеки. Тогава следваха и хубави мигове, мигове с приятели, но все пак липсваше нещо … Нещо изгубено …

Спомените се върнаха още по-назад …
Спомни си и други времена … Различни … не можеше да определи дали са били по-хубави или не, но бяха … Различни … безгрижни някак си …

Спомни си ги … две малки очи взиращи се в него … една малка усмивка, усмивка за която би съборил и планини …
Толкова близки и така далечни …

Той клекна и се хвана за главата все още загледан … там долу … там в миналото …
Извендъж нещо сякаш го прободе … сепна се и тихо прошепна име … име, което не бе споменавал отдавна … име изпълнено с толкова много … емоции … чувства …
Малка сълза се търколи по скулата му, падайки надолу, надолу към всички тези спомени …
Буря от емоции, чувства отдавна забравени … чувства, който бе скрил някъде дълбоко в дъното на сърцето си и които сега го обливаха като бурен пролетен дъжд.

Той избърса с ръка останалите сълзи в очите си и се загледа още по надолу … в собсвените си спомени …
Видя много близки хора и любими лица … хора, с които бе делил и радости и скърби … и успехи и поражения … хора, които не бе виждал от толкова много време …
Трепети, очаквания и живот изпълнен с толкова много надежда … с толкова много ентусиазъм … невинен, не докоснат от реалността … безгрижен и щастлив …
Стана му мъчно. Искаше отново да види тези хора, отново да се потопи в ритъма и емоциите от онова отдавна отминало време … макар и за кратко, макар и само за един кратък миг …

Спомни си безгрижното детство …
Тези хубави дълги летни дни прекарани в безгрижие и игри … Спомни си и нощите, загледан в ясното небе и мечтаещ да покори всички тези звезди и галактики … мечти на една нова и небелязана от поквареното ежедневие детска душа …

Той седна на ръба и вече разколебан погледна отново надолу към всички тези спомени … Капка пот леко се спусна от челото му и се смесвайки се със сълзите се отрони и падна в бездната …

Бавно вдигна погледа си от бездната, отърси се, доколкото можеше, от водопада от спомени и вдигна погледа си нагоре към ясното и приказно небе …

А то бе толкова хубаво … приказни цветове се преплитаха и образуваха най-невероятни и причудливи форми …
Всичко можеше да се опише само с две думи – Божествена Красота …

Той бавно се изправи. Погледна нагоре, след това отново надолу …

Вече бе взел решение, своето решение.

Жребият бе хвърлен!

Бавно пристъпи и направи своята крачка …